Японската литература

Дълга богата история, жива и днес.
Писмеността на Япония е една от най-богатите ориенталски традиции. Тя бива повлияна от чужди литератури още от самото начало през 8 век. Преди средата на 19 век влиянието е идвало главно от китайската култура, след което влиянието на западната култура взима връх.



Ранна Хейанска литература

Главно чрез официалните мисии (съответно кензуйши и кентоши) на китайските династии Суи (589-318) и Танг (618-907), през 600 г. в Япония се пренасят елементи от китайската култура, технологиите и начините на управление. Коджики (712 г., "Древна хроника", написана на японокитайски език) и Нихоншоки (720 г., "Хроника на Япония", написана на класически китайски език) са съставени по поръчка на управляващите като начин за узаконяване на водената от тях политика.
Измежду събраните митове, родословия, народни легенди и исторически събития обаче се появяват и редица песни в немерена реч, написани с китайски йероглифи, които обозначават японски думи или срички. Тези песни предлагат своеобразен поглед върху характера на древния японски стих.
Първият голям сборник с японска поезия, написан на китайски език е Манйошу (края на 8 век; "Антология на 10 000 листа'"). Той съдържа стихове, писани главно на вака, от средата на 7 до средата на 8 век. Характерен за ранните стихове в сборника е директният изказ на силни емоции, докато в по-късните творби се появяват риторични елементи и символика, които оказват голямо влияние на по-късната дворцова поезия.
Революционно постижение в средата на 9 век е развитието на местния правопис (кана)
за фонетично обозначаване на японския език. Използването на силно съкратени китайски йероглифи за обозначаването на японските звуци допринася за оформяне на самочувствие за национална литературна традиция различна от китайската. Поетите събират стиховете си в сборници (шикашу) и в началото на 10 век тези сборници стават основа за написването на Кокин вакашу (905 г.; "Сборник от старо време и от днес"). Това е първата от общо 21 родни императорски поетични антологии.
Въвеждането на кана води също и до развитие на народната проза. Ранни примери за това са Исе Моногатари (средата на 10 век; "Разкази за Исе") - сборник от разкази, всеки от които е обединен около една или няколко "Кокин вакашу" песни и дневникът Тоса никки (935 г.; "Дневник на пътуването от Тоси"). В края на 10 век, силното влияние на регентите Фудживара, чиято власт над императорите зависи от приемането на дъщерите им като императорски съпруги, води до образуването на женски литературни кръгове в императорския двор. Точно тези жени пишат по-голямата част от класическата проза на 11 век. Известни творби са Генджи Моногатари (началото на 11 век; "Сказание за Генджи'") н.а. Мурасаки Шикибу и Макура но соши (996-1012; "Записки под възглавката") - сборник есета на Сей Шонагон. Японците възприемат "Записки под възглавката" като повратна точка в литературната си традиция.



Средновековна литература

Главно направление в литературата през средновековния период (от средата на 12 до 16 век) е стихосложението ренга - нанизани строфи (б.пр. смисълът не е в общото значение, а във връзката между думите, предизвиканите асоциации и играта на думи). То се развива от дворцовото течение вака и е характерно както за военната класа, така и за дворцовата, а някои от най-известните поети на ренга са хора от простолюдието. Друго голямо направление в литературната проза на средновековието е военният разказ (гунки моногатари). Хейке Моногатари (началото на 13 век; "Сказание за Хейке") описва войната между родовете Тайра и Минамото, която слага край на императорското управление. Военният разказ се разпространява във всички слоеве на обществото благодарение на пътуващите свещеници, които пеят историите под акомпанимента на подобен на лютня инструмент - бива. Социалният разцвет в първите години на средновековието води до създаването на творби, които са силно повлияни от будистката идея за преходност на земния живот (муджо). Темата за муджо е основа на Хейке моногатари, на сборника с есета Ходжоки (1212 г.; "Колиба десет крачки") на Камо но Чомей и на Цуредзурегуса (1330 г.; "Есета за мързела") на Йошида Кенко.



Литературата през периода Едо

Формирането на силно централизирано управление в Едо (днес Токио) след около сто годишни размирици, растежа на пазарната икономика въз основа на уеднаквената валута води през периода Едо (1600-1868) до формиране на класата на богатите граждани. Общото благоденствие създава условия за ограмотяване на хората и литературните творби се превръщат в универсална търговска стока, което води до разцвет на книгоиздаването. Хумористичните белетристични проучвания на съвременното общество като Кошоку ичидай отоко(1682 г.; "Животът на един влюбен човек") от Ихара Сайкаку имат огромен търговски успех, а книгите в проза, често изящно илюстрирани, стават основа на литературата през периода Едо. Създават се търговски театри, в които се играят куклени пиеси (джорури) и пиеси кабуки. Сюжетите на пиесите често описват конфликти, произтичащи от строго йерархичния социален ред, наложен от шогуната Токугава.
Големият поет Мацуо Башо издига седемнадесетсричковата лека стихотворна форма хайкай (по-късно позната като хайку) на най-високо литературно ниво като темите са взети от природата и живота на обикновените хора. Мацуо Башо е известен и с пътеписите си като Оку но хосомичи (1694 г.; "Тесният път към дълбокия север"). Редица филолози, между които Кейчу, Камо но Мабучи и Мотоори Норигана, правят проучвания с учебна цел на ранните литературни текстове като Коджики, Маниошу и Генджи моногатари.



Съвременна литература

Императорското възстановяване през 1868 г. бива последвано от широко навлизане на западни технологии и култура, които изместват китайските. В крайна сметка романът се утвърждава като един от най-силните и ценени жанрове в японската литература. Това съответно води до постепенно загърбване на книжовния език и употреба на разговорна реч в литературата.
Футабатей Шимей написва първия съвременен японски роман - Укигумо (1887-1889;
"Реещи облаци"). Това, което прави впечатление, е употребата на разговорен език, концепцията на Футабатей за положението на главния герой в бързо променящото се общество и тънкия психологически портрет на действащото лице. През 90-те години на 19 век този начин на писане се възприема и от някои млади писатели. Една от най-забележителните творби от този жанр е разказът Такекурабе (1895-1896; "Порастването") от Хигучи Ичио. Ичио разказва за деца, които живеят в квартала на червените фенери. Той описва тяхната самотност и объркването, което съпътства подрастващите в пубертета. Друг писател - Шимазаки Тосон, разказва в първия си роман Хакай (1906 г.; "Разбитите заповеди") историята на учител, който крие че е роден в общност на парии и един ден осъзнава, че ще бъде спасен само ако живее с истината. След написването на Хакай, Тосон се оттегля в собствения си свят и започва да пише своята история - жанр, познат като "Аз Романът" (шишосецу).
Стилът на съвременния японски реалистичен роман е утвърден от Нацуме Сосеки. Неговите герои обикновено са хора с университетско образование и уязвима душевност поради егоизма си и неимоверно силното усещане за отдалеченост от света. За Сосеки вината, предателството и изолацията са неизбежните последици от освобождаването на съзнанието и несигурността при навлизането на западната култура. Тези теми са развити в романите му Кокоро (1914г.; "Сърце"), Мон (1910г.; "Портата") и Коджин (1912-1913; "Пътешественикът").
Мори Огай получава признание с три романтични разказа, чието действие се развива в Германия. Най-известният от тях Маихиме (1890 г.; "Танцуващото момиче") разказва за обречената любов на млад японски студент в Берлин към германска танцьорка. Най-добрите му късни творби са романизирани исторически и биографични проучвания като например животът на един лекар от периода Едо в книгата му Шибуе Чусай (1916 г.).
Акутагава Рюноске е един от най-известните японски майстори на късия разказ. Разказите му Рашомон (1915 г.; "Рашомон") и Ваби но нака (1922 г.; "В ръкавица") са поразителни. Те съчетават психологически елементи и язвителни нотки с причудливо възхищение от гротескното.
Нагай Кафу, чийто живот и произведения отразяват напрежението между съвременния начин на живот и тъгата по "старата Япония", е известен с елегиите си. Бокуто кидан (1937 г.; "Странен разказ на запад от реката") е типичен пример за неговото творчество. Там той изобразява подробно изчезването на един свят в покрайнините на Токио.
Писателят, който най-ясно отразява чувството на обърканост и смущение след опустошенията на Втората световна война е Дадзай Осаму. Романът му Шайо (1947 г.; "Залязващо слънце") и друг негов роман, публикуван точно преди самоубийството му - Нинген шиккаку (1948 г.; "Никога вече човек") привличат огромна по брой публика.
Малко след разгрома на Япония Танидзаки Джуничиро публикува шедьовъра си, романът Сасамеюки (1943-1948; "Сестрите Макиока"). Той представлява хроника на живота на дъщерите на патрицианско търговско семейство в последните дни на упадък точно преди войната. Това е една красива елегия за края на стария изящен свят.
В романите си какъвто е например Юкигуни (1935-1948; "Снежната страна"), нобеловият лауреат Кавабата Ясунари поставя героите си на огромни разстояния един от друг и описва страха от близост, който е заплаха дори и за най-обещаващите човешки взаимоотношения. След войната Кавабата започва да пише както той сам ги нарича "елегии за изгубената Япония" - творби като Яма но ото (1954 г.; "Звукът на планината").
И все пак японската литература в следвоенния период не може да бъде единствено характеризирана с думите сътресение и обърканост от разгрома. В действителност след 1945г. се наблюдава разцвет на литературата. Появява се нова група писатели известни като "първата генерация" в следвоенния период. Нейни членове са Нома Хироши и Оока Шохей. От "втората генерация" на следвоенните автори са Абе Кобо и Мишима Юкио. Докато Абе пише алегории в характерния стил на Кафука като например Суна но онна (1962 г.; "Жена на дюните"), Мишима привлича международна публика с пищното си естетизиране, например в Кинкакуджи (1956 г.; "Храмът на златния павилион").
През 50-те години на 20 век критиката налага повратна точка, след което японската литература не може да бъде наричана ранна следвоенна литература. Горе-долу по това време "третата генерация" следвоенни писатели като Коджима Нобуо, Ясуока Шотаро, Йошиюки Джюнноске и Шимао Тошио възраждат и преструктурират "Аз романът". В тази група писатели се включва и Ендо Шусаку. Той сменя вярата си и става католик и в произведенията си описва теми като предателство, малодушие и мъченичество. Такъв роман е Чиммо-ки (1966)г.; "Тишина"). Авторите след 60-те години започват да синтезират различни подходи на писане или да експериментират с нови методи за представяне на творбата. Ое Кендзабуро получава Нобелова награда за литература през 1994 г. Той е изключителен новатор в съвременната литература и дълго време експериментира с формата и начина на представяне в творбите си. Примери за това са Коджинтеки на тайкен (1964 г.; "Личен въпрос") и Манен ганнен но футтобори (1967г. ; "Тихият плач"). Цушима Юко, дъщерята на Дадзай Осаму, в произведението си Чоджи (1978 г.; "Дете на съдбата") изследва живота на самотните майки.
И накрая, генерацията, повлияна от международната култура през последните десетилетия е представена от Мураками Риукагиринаку - томей ни чикай буру (1976 г.; "Почти прозрачно синьо") и от Мураками Харуки - Норууей но мори (1987 г.; "Норвежко дърво"), продадена в повече от три милиона копия. Йошимото Банана, роден през 1964 г., описва в своето произведение- Киттоя (1987 г.; "Кухнята") живота на хората в безизходни ситуации.
Всички тези автори се радват на широка известност както в Япония, така и в цял свят.