История на клечките

Куай-це - прословутите клечки за хранене, с които можете да се снабдите срещу жълти стотинки във всеки китайски ресторант, наистина произхождат от най-многолюдната съвременна държава, но представляват и жизненоважна част от всяка далекоизточна култура - в т.ч. Япония, Корея, Малайзия, страните из Индокитай, дори самата Индия отчасти - и са се превърнали в своеобразна икона, изобразяваща разбиранията на тези особени, пречупенo през западния мироглед, хора.

Историята им датира най-малко от пет хилядолетия, а като място на произход, както стана дума, се посочва Китай. Всъщност, историята дори е двойна. Много вероятно, благодарение още на по-примитивните хора, първообразът на самите клечки е съвсем тривиален - най-обикновени клончета са били използвани, за да се вади опечената храна от жаравата или живия огън. Същевременно обаче, нарастването на населението и недоимъкът на ресурси са предизвикали нарязването на продуктите на все по-дребни късчета - които все така са се вадели с клечки. Недостиг веднъж, що се отнася до самите продукти, като количество, а втори път - до използваното гориво за тяхната обработка. И естествено, колкото по-малко е парченцето, толкова по-бързо се приготвя.

Всичко това безспорно е изместило ножа като основен атрибут на трапезата, и дори е породило своеобразна философия. За един от предтечите на етикета се посочва самия Конфуций, който - противно на общоприетите виждания - не е създавал нито религия, нито философска система, а повечето му трудове засягат правилното поведение, сиреч маниерите, семейните отношения и пр. ежедневни събития. Той самият казва, че човекът на честта се държи еднакво далеч както от кланицата, така и от кухнята, и не позволява присъствието на оръжие (ножове) на трапезата - сентенция не съвсем лесно преводима, но всъщност присъща на не един народ. А в същото време, се смята за проява на особено ниска култура да накараш госта си да се мъчи да разфасова сервираното пред него, вместо да се наслаждава на вкуса му.

С времето, клечиците се разпространяват от Китай до останалия далекоизточен свят, бързо придобиват популярност и от церемониални се превръщат в ежедневни пособия, като около V век вече са нормален атрибут за Корея, Виетнам или Япония. Същевременно се изменят и материалите, от които се правят. Бамбукът е главният източник на ежедневните клечки, но такива се намират и от злато, сребро, кост или слонова кост, и обикновено символизират ранга на използващия ги. Специално сребърните клечици имат особен статут в продължение на векове - вярва се, че ще почернеят при досег с отровна храна - мит, който с времето се развенчава.

Всъщност, куай-це, в много свободен превод, значи нещо от типа на "набързо" - или по-скоро "нещица, с които се яде бързо". А предвид диетата на трудолюбивия китайски народ, това може би придобива и друг смисъл.

Иначе, клечките за хранене са дълги около двадесет сантиметра, в краищата си - затъпени - като в старинния си японски вариант могат да бъдат свързани в горната си част, но това е нещо, което отпада около X-XI век, и в момента се ползва само за обучение на начинаещи. Също така, японските клечки са по-къси, с около 2-3 сантиметра, и не толкова скосени.

Някои от интересните странични наблюдения показват, че клечките за хранене не само повишават гъвкавостта на пръстите, но и в следствие на това могат да повлияят на чисто артистични умения - като рисуването - а и самата им употреба изисква известна доза концентрация и целеустременост. А, в крайна сметка, в далекоизточните култури състоянието на духа и състоянието на плътта са неизменно свързани.

С хилядолетната си история, клечките - естествено - отдавна са част и от местния фолклор, като легендите свързани с тях са десетки, до ниво най-обикновени суеверия. По същия начин, по който бутането на солницата се смята за лош знак по нашите ширини, изпускането на клечиците се намира за символ на лош късмет - и тъй нататък, и тъй нататък.

И доколкото за последното може да има и дълбоки митологични корени, като символ на далекоизточната култура клечиците за хранене остават един от най-широко разпространените и може би най-възприемчиви за западния човек, като сравнително елементарни. Или поне на пръв поглед.

И малко начини как правилно да боравите с клечиците


В Япония първоначално пръчиците се взимат с лявата ръка, след това се поставят в дясната, с която ще си служите от тук нататък. Обикновено клечките се сервират поставени в специална за тях поставка като трябва да се следи острите им ъгълчета да се вложени в тази поставка. Смята се за много неучтиво ако поставите клечките на принципа на ножа и вилицата. Те трябва да бъдат в купичката с леко диагонално разположение спрямо вас.

Важно е да не поставяте изправени клечките в купичката с ориз, защото така се поднася той за мъртвите. Груба грешка е и да забивате клечките си в храната. Освен, че е белег на лошо възпитание и израз на неуважение към храната отново е част от погребалния ритуал.

При хранене винаги използвайте изравнени клечки. Неравномерното им разположение е израз на голяма тъга и изпращане на останки след кремация. Ако сте поръчали голямо плато със суши и искате да отсипете на себе си, обърнете клечките откъм тъпата им страна (по- дебелата) и с нея си вземете от общото плато. Обратното се счита за неучтиво.

Ако желаете да подадете на някого от масата суши от вашата чиния, никога не го правете директно. Трябва да го поднесете с вашите клечки към чинията на човека, на когото искате да го дадете и той сам да го вземе.

Поднасянето на суши „от клечки в клечки” се счита за крайно обидно и невъзпитано, което има и своето историческо обяснение и символика - японците прехвърлят от клечки на клечки кокалче при изпълнение на един от погребалните си ритуали.

Важно правило е и никога да не си играете с клечките. Ако сте усвоили основните правила за боравене с тях е време да преминете и към самото „похапване”.

Вече хаванали сушито с пръчките, трябва да го завъртите на 90 градуса надолу само чрез китката и да потопите в соевия сос тази част, от която е рибата. Внимавайте да не го потопите от страната с ориза.

Това ще го направи твърде горчиво за ядене, защото оризът е достатъчно овкусен с оцет и добавянето на още соев сос ще наруши балансирания му вкус, а това ще наруши вкуса и на самото суши. Счита се за изключително нелюбезно и голяма обида към труда на готвача да отделите рибата от ориза.