Сумо

Борбата сумо е националният спорт на Япония. Освен възкръсналите символи от древността, многоцветните препаски на борците (маваши) и отличителните прически наречени „оичо” (възел от лист на гинго), сумото е съхранило много древни обичаи, като например „дохио” (повдигнат сламен тепих), сложна система от званията и сходство с шиндоистката религиозна церемония. Думата сумо се изписва с йероглиф, означаващ „взаимно нараняване”.
Въпреки че борбата сумо произхожда от древността, тя става професионален спорт в ранния период Едо (1600-1868). Днес този изключително мъжки спорт се практикува в училищните и университетските спортни клубове, както и аматьорски асоциации. Само в Япония има Професионална сумо лига, а по света спортистите, практикиващи този спорт са със статут на аматьори, които участват на Световни, Европейски, Национални и други зрелищни първенства и турнири.
Целта на сумиста е да избута противника си от дохиото или да го принуди да го докосне с която и да е част от тялото си освен стъпалата. Преди самия сблъсък в центъра на дохиото двамата сумисти извършват поредица ритуални движения: вдигат ръце, клякат и се гледат съсредоточено. Във въздуха няколко пъти се хвърля шепа сол за пречистване на дохиото. След тази продължителна загряваща церемония схватката започва, като често завършва за секунди.
Професионалните сумисти получават звание в зависимост от постигнатото и категорията си. Най-високите звания са „йокозуна” (велик шампион), „озеки” (шампион) и „секиваке” (младши шампион). Йокозуна е единственото постоянно и пожизено звание в сумо. Тъй като един велик шампион не може да бъде понижен в ранг за слабо представяне, очаква се той да се откаже сам, ако не може повече да отстоява високите изисквания на позицията си. До сега само 65 души са печелили титлата „йокозуна”, тъй като тази система съществува само от няколко века.
Всяка година Японската професионална асоциация по сумо организира шест 15-дневни турнира: три в Токио през януари, май и септември (връчва се и уникланата купа „Българска роза”) и по един в Осака, Нагоя и Фукуока през март, юли и ноември. Между големите турнири борците обикалят провинцията и участват в местни състезания, което спомага за поддържането на интереса към спорта и набирането на нови попълнения.
Обикновено младите сумо-борци в Япония постъпват в школата, като се взимат още от основното училище и са предимно от провинцията. Ако семейството на момчето е съгласно, то се осиновява от „ояката” (началник на школата), самият той е бивш сумист, който се грижи за над 30 възпитаници. Младежът тренира, яде и спи в школата и получава малка стипендия, като сумисти от една школа не се състезават помежду си в турнирите. Животът на начинаещия сумист е много напрегнат. Дори и на най-обещаващите младежи обикновено им трябват поне 5 години за по-високо звание или ранг и да започнат да получават заплата като „секитори” (професионалист). Успелите да достигнат по-високите категории обикновено се женят и живеят извън школата, но преди това преминават през множество забрани, лишения и порядки. Много сумистите в школие са принудени да се откажат поради болест или нараняване и рядко кариерата им продължава след навършване на тридесет години.
Повечето школи се намират в източната част на Токио. Ежедневието на сумистие от нисшите категории е строго разпределено. Сутрин те стават в 4 или 5 часа, слагат маваши и започват „кейко” (тренировка). Освен това са задължени да изпълняват различни поръчки на старшите борци, които имат привилегията да спят до по-късно. „Кейко” включва три традиционни упражнения; шико, тепо и матавари. При „шико” гигантите вдигат краката си възможно най-високо. При „тепо” продължително удрят с длани дървен стълб. „Матавари” е упражнение, при което се седи с широко разтворени крака. Всекидневните тренировки „кейко” завършват около обяд, когато сумистите сядат на късна закуска, състояща се от специално ястие, наречено „чанконабе” (висококалорична супа от различни видове месо и зеленчуци), подправки, туршии и няколко големи купи ориз. След този обилен обяд следва няколко часова дрямка, която заедно с големите количества храна спомага за покачване на теглото. При този режим на тренировки, диета и спане е обичайно някои сумисти да тежат повече от 150 кг, а други дори надхвърлят 200 кг.